Казват - очите са прозореца към човешката душа. Когато погледнем някого с очите на влюбен, виждайки го без да го съдим - такъв, какъвто е, единствено желан, ние го приемаме със светлината в глъбините на душата си. Зениците ни са разтворени, поглъщащо черни, попивайки от чуждото същество. Когато мислим усилено или сме заинтересовани от ставащото около или в нас, зениците ни се разширяват.

Желанието да се слеем със света около нас, да надникнем извън неговите осезаеми предели, да използваме скрития си потенциал - никога не е намалявал и води началото си от древните шамански практики. При много от тях използваните вещества, които настройвали участниците въздействали и на зениците, които или се затваряли от опиатите или се разширявали от листата на коката и халюциногенните растения.

Съня, който е най-честото ни съприкосновение с подсъзнаваното ни - понякога е толкова ярък, че събуждайки се, дезориентирано попадаме в сравнително прост и логичен свят. Когато сме се отпуснали, ние сякаш се сливаме и разтваряме в ставащото около нас. Вратата поскърцва, чуват се мяукания, хора минават с токчета по близкия тротоар и в същото време ние допускаме и приемаме ставащото, почти несъзнателни за собствената си отделна същност, поскърцвайки, маукайки и вървейки по тротоара, който би могъл да е и бетонния кей, създаващ се в мислите ни чрез провокираните асоциации в мозъка ни.

Когато се гледам в огледалото се изучавам и свиквам с образа си, критично анализирайки го и сравнявайки. Опита ми да създам единна и стабилна представа за същността ми, даже физическите ми характеристики, ме вкарва в рамки и ограничава. Променяме се и ни променят със секунди. Поглеждам в неосъзнатото мен докато сънувам. Бих могла да се наблюдавам най-естествено докато спя, отново чудейки се това ли съм аз, но усещайки се все още и от другата страна на огледалото, спяща и бъдейки себе си, разтворена в и отворена за света.